Някога, не много отдавна, когато на някого му хрумнеше идеята, че иска да бъде художник, хората си представяха малка сергия с картини насред улицата, до която ще стърчиш самоотвержено под безпощадното слънце и брулещия дъжд ден след ден, докато я продадеш нещо, я не.

Нямаше фрийлансърство, дигиталният дизайн беше нещо далечно, абстрактно и невиреещо по нашите географски ширини. 

И понеже аз съм практичен човек, не се вкопчих в идеята да ставам художник на всяка цена, а грижливо скътах любовта си към изкуството в ъгъла на ежедневието си. Пазех го, развивах го като хоби, усъвършенствах и учех нови техники… 

Всеки от нас си има по някаква такава мечта от детството: да стане капитан на кораб, да обиколи света с балон, да спасява зебри в Серенгети… И знаете ли кое е най-погрешното схващане? Че на нещо „вече му е минало времето“. Това е черният печат в паспорта на собствените ни планове – щом си стигнал до определена възраст, взел си дадени решения, избрал си едно поприще, вратата към всичко останало се затваря. 

Разбира се, наивно е да си мислиш, че на 50 тепърва можеш да се захванеш с лека атлетика и да станеш олимпийски шампион, но, по драконите, можеш да започнеш да тичаш сутрин, нали? Да, в потока на времето няма обратни завои, рядко има дори отбивки – то ни влече, влече нататък и дано ни отведе далеч! Но пътят не е пустиня! Ежедневието ни поднася десетки, ако не и стотици малки възможности. Около нас гъмжи от случки, хора, новости… това, че сме оставили зад гърба си една идея, не означава, че не можем да си „хванем“ нова.

Е, няма да ни приемат в училище за капитани на кораби, но можем да плаваме с лодка.

Може и да не обиколим света с балон или да се грижим за зебрите в Серенгети, но защо спираме да забелязваме дори самолетните билети из Европа и уличните котки, които се нуждаят от вода в жегите? 

Не, не му е „минало времето“. Ако човек носи в себе си една страст, тя няма да изтлее, стига сам да не я удави. Всеки си има по едно малко, екзотично растение, наречено ХОБИ. То е капризно, изисква внимание, не обича да го пренебрегваме дълго време, но винаги ще ни чака търпеливо да се върнем при него след седмица.. месец… 20 години. Все така вълшебно и предано, даващо ни душевен мир, чисто задоволство и радост. А за да се превърнат хобитата в професия, им трябва подходяща почва – плодородна, и точния сезон – няма да покълнат по всяко време…

И така… аз наглеждах своето хоби. Връщах се към него винаги с алчния ентусиазъм на затъжена любовница след дълга раздяла. То ме лекуваше, утешаваше, помагаше ми да подредя чувствата и ума си, да израствам и да бъда доволна от старанието си. Работех, учех, завърших магистратура, омъжих се, станах мама… Измежду всичко това изпълнявах и поръчки – една медна апликация замина за музикална школа в Стокхолм (поздрави на г-н Караджов, ако по някакви неведоми пътища прочете това); друга картина беше подарък от завършващ випуск за училището; корици на книги, портрети, сценични костюми… Тук-там моето цвете от рода Hobbycum bohemicum даваше по някой плод. колкото да всява смут в душата ми дали не е време да го посея на открито със замах.

И… ето. Наслаждавайте се, вдишвайте, поръчайте си стръкче-две и помнете: „Ключ към щастието няма, по простата причина, че вратата винаги е отворена“.